Размер шрифта:     
Гарнитура:GeorgiaVerdanaArial
Цвет фона:      
Режим чтения: F11  |  Добавить закладку: Ctrl+D
Следующая страница: Ctrl+→  |  Предыдущая страница: Ctrl+←
Показать все книги автора/авторов: Зелазни Роджър
 

«Кръвта на Амбър», Роджър Зелазни

ГЛАВА 1

Захвърлих ръкохватката на меча, след като острието му се счупи. Стоманата беше безсилна срещу синьото море на стената, а аз бях търсил умишлено най-тънката й част. Само няколко малки парченца от камъка лежаха в краката ми. Взех две от тях и ги разтърках между пръстите си. Така нямаше да успея да се измъкна. Изглежда единственият изход беше през мястото, откъдето бях влязъл, но сега то беше също тъй непристъпно.

Върнах се обратно в покоите си, т.е. в оная ниша, където бе импровизираното ми легло. Седнах върху плътния кафяв чувал, издърпах корковата тапа на една бутилка с вино и отпих от нея. Доста се бях поизпотил, докато налагах стената.

Фракир се раздвижи на китката ми, разви се наполовина и се плъзна към дланта ми, за да се увие там около двете парченца от синия камък, които все още държах. Примката й се затегна, тя увисна заедно с тях и се залюля като махало на часовник. Оставих бутилката и се загледах. Фракир описваше дъга, успоредна на тунела, който водеше насам. Тя продължи да се люлее така може би около минута, след това се издигна отново нагоре, спря, когато достигна дланта ми, остави парченцата в основата на средния ми пръст и отново зае невидимата си позиция около китката ми.

Вперих поглед в камъчетата. Вдигнах трепкащата газена лампа и ги разгледах. Цветът им…

Да.

На фона на кожата ми, цветът им изглеждаше приблизително като този на камъка върху пръстена, който Люк бе оставил в „Ню Лайн Мотел“ преди известно време. Съвпадение? Или по-скоро нещата бяха свързани? Дали моята удушваческа корда не се опитваше да ми каже нещо? И къде още бях виждал такъв камък?

На ключодържателя на Люк. Точно така, той представляваше парче метал, в което бе инкрустиран кристал… Дали не бях виждал подобен кристал и на друго място?

Пещерата, в която бях затворен, успяваше някак да блокира Картите и силата на Логрус. Щом Люк носеше камъни като този, от който бяха стените тук, сигурно си имаше сериозна причина за това. Какви ли бяха другите качества на синия кристал?

Опитвах около час да разбера нещо за структурата му, но той успешно устояваше на силата на Логрус. Накрая се предадох, хапнах мрачно няколко залъка хляб със сирене и отпих отново от виното.

След това се изправих и обиколих още веднъж мястото, като проверявах навсякъде капаните си. Бях затворен, както ми се струваше, от повече от месец. Бях обходил всички тунели, коридори и ниши в търсене на изход. Никъде не бях открил нещо, което да ми даде поне малка надежда. Понякога тичах като откачен из пещерата и разранявах кокалчетата на юмруците си до кръв в студените й стени. Друг път пък се движех едва-едва и проверявах за пукнатини и дефекти в кристала. На няколко пъти безуспешно се бях опитвал да отместя камъка, който препречваше входа. Беше като закован за мястото си, а беше невъзможно да го повдигна. По всичко изглеждаше, че престоят ми тук ще е продължителен.

Моите капани…

Те бяха до един непокътнати, точно както ги бях оставил последния път — големи камъни, които природата небрежно бе поставила на високи и удобни за мен места, където беше достатъчно само някой да се препъне леко в добре прикритата опаковъчна тел, свалена от сандъците в склада, за да се прекатурят от ръба.

Някой?

Люк, разбира се. Кой друг? Нали точно той ме бе затворил тук. И ако се върнеше — не, когато се върнеше — моите тайни капани щяха да го чакат. Той беше въоръжен. Ако просто застанех под входа при неговото появяване, това щеше да му даде още едно предимство. Как ли пък не. Аз нямаше да съм там, а това щеше да го накара да влезе вътре. И тогава…

Леко разтревожен, аз се върнах в нишата със спалния чувал.

Там легнах, скръстих ръце зад главата си и се заех отново да обмисля плана си. Капаните можеха да убият Люк, а аз не го исках. Това нямаше нищо общо с чувствата ми към него, макар до съвсем скоро да го бях смятал за свой добър приятел. Всъщност до мига, в който узнах, че той е убил чичо ми Кейн и освен това възнамерява да изтреби до крак останалата част от роднините ми в Амбър. Причината за това беше фактът, че моят чичо Кейн бе убил бащата на Люк — Бранд, нещо, което който и да е от останалите би направил с удоволствие. Да, Люк — или по-скоро Риналдо — беше мой братовчед и разполагаше със солиден повод, за да подхване поредната вътрешносемейна вендета. И все пак това, че бе решил да си отмъсти на всички до един, си беше доста пресилено от негова страна.

Но не приятелски чувства, нито пък роднинската привързаност ме накараха да обезвредя капаните си. Исках го жив, защото все още имаше твърде много неща, с които не бях наясно и които вероятно никога нямаше да ми се изяснят, ако той се споминеше просто така. Джасра… Козовете на Съдбата… начинът, по който ме бе проследил толкова лесно през Сенките… цялата история с връзката между Люк и окултиста Виктор Мелман… всичко, което можеше да знае за Джулия и нейната смърт…


Еще несколько книг в жанре «Классическая проза»

Лебединая песня, Джон Голсуорси Читать →

Белая обезьяна, Джон Голсуорси Читать →